23.04.2020г. Световен ден на книгата и авторското право.

“Четенето е като частен разговор, но книгите са за споделяне – споделяне на опит, знания и разбирания”.

Приложено прикачваме разработките на нашите възпитаници от дигиталната работилница:

Днес ми се иска да припомня на нашите ученици и читатели за възрожденските автори и Българското възраждане, което се простира само върху два непълни века  18 и 19 в. като един своеобразен урок по родолюбие.

В  началото на Българското възраждане условно се поставя завършената в 1762г. „История Славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, а за негов край считаме освобождението на България от османско владичество. Типичната за Западноевропейския ренесанс замяна на теоцентризма с антропоцентризма се извършва и у нас с една подробност, с една съществена разлика, а именно, че при специфичната  съдба на поробените балкански народи, антропоцентризмът на тяхното възраждане се реализира в по-голяма степен като етноцентризъм. В центъра на идеологическия интерес е освобождението на народа   от чуждо духовно и политическо робство. Вместо характерното за Западна Европа връщане към античния естетически и хуманистичен идеал Българското /и въобще Балканското/ възраждане изпитва по-голяма необходимост от възстановяване на собствената историческа памет. Тук е важно да отбележа, че въпреки  и независимо от историческите превратности Балканите никога не са губили напълно връзката си с античната култура, чиято люлка са всъщност.

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ има завидната участ да се нарече първият , който пробужда българския народ за нов исторически живот. Първият, който долавя и отразява тенденцията в утрото на Българското възраждане.

Знаем толкова малко за неговия живот и същевременно знаем за него толкова много. За неговата изумителна ренесансова личност. За фантастичната му любов и преданост към народа. За бойния му дух и неизтощимата му енергия.

Познаваме неговия многолик образ-на монах и борец, на историк и гражданин, на поет и публицист, на странник, който обикаля пътищата на родината за да сее светлина, на земен човек с телесна немощ и същевременно богоравен, подобно на Прометей, който хвърля в мрака на времето „най-първата искра в народната свяст“ /Иван Вазов/.

Всичко това знаем от неговата „книжица“, написана на „ползу роду нашему  болгарскому“  – безсмъртната „История славянобългарская“, на която народът е гледал като „народна библия“. Книгата, която слага начало на новобългарската литература, която дава тласък нашия народ отново да се включи в общоевропейския културен процес. Която определя почетното място на нейния творец в световноизвестния сборник „Учители на историята“ от Джеймс Кларк редом с Еразъм Ротердамски, Дени Дидро и други духовни колоси на човечеството.

…Историята на Паисий е страстна творба. Това не е трезва, спокойна книга. Младият патриотизъм избухва със сила и се откроява в ярки образи, в патетични заклинания. Колко безстрастни творби от тогава до днес са умрели, но „книжицата“ с могъщия поток от емоции надделя времето. Историческите факти отдавна са станали безинтересни, но „О, неразумни  юроде“ или „ти българино, не се мами, знай своя род и език, учи се на своя език! По-добри са българската простота и незлобливост“ останаха да се предават от век на век. Не ги ли чуваме ние в риданията на грешния Софроний, в могъщите заклинания на Захарий Стоянов? Колко много си приличат тези три книги, може би най-страстните в нашата литература! И трите се обръщат към „простите орачи, копачи и  прости занаятчии“. И трите са написани от народни хора: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, като прост българин просто и написах.“ И все пак Паисий е един човек на литературата: чувствителен, гневлив, с живи реакции. Той е съумял да се излее в творбата си. И затова стилът му е ярък: с несложни, но живи импресии, със синтаксис, който и до днес ни изглежда гъвкав, с мисъл, просмукана с чувства, с език малко груб, но ясен неспокоен, течащ не като вода, а като пламък, който изгаря. И над всичко проблясват светкавиците на гнева.

Такава е творбата, малката „книжица“ която „простият българин просто написва“, но съумява най-добре измежду всички свои съвременници да почувства духа на епохата и да го изрази.

Такава е безпретенциозната „историйца“, която стана първата в нашата история и в нашата литеатура.

И затова от нейните страници ни гледа не византийски образ с втренчени чужди очи, сякаш изпаднали от опушените икони, а нашенско селско лице, но с вдъхновения, пламенен поглед на боец и революционер.

Книгата на Паисий е изпълнена с радост, жизненост и вяра. Тя е оптимистична творба. И заедно с това обречена на вечна младост. Защото този, който съумее да улови най-добре духа на своето време, винаги принадлежи на бъдещето.

 

 

Следовник на Паисий, СОФРОНИЙ  продължава неговия път на будител, духовник – общественик и писател . Но докато Паисий обръща погледа си към миналото, за да събуди националното самосъзнание на народа, Софроний в своите проповеди и книжовно дело се насочва към съвременността. Пръв заработва за освобождението на България чрез помощта на Русия. Умен и вещ учител, отзивчив и човечен свещеник, деятелен и разумен общественик, той има за цел на живота си пробуждането и просвещението на народа ни. Гледа на книгата като средство за развитие на съвременниците. Вярва в разума и просветата, внушава, че народът има нужда от „мудрое книжное учение“, от книги, написани на разбираем език „вси простий болгарский народ да разумеют сказуемое“. Развива книжовна плодовита дейност на преводач и оригинален творец.

Автобиографията му „Житие и страдания грешнаго Софрония“ е отпечатана в 1861г. от Г.С. Раковски в „Дунавски лебед“. Заедно с други Софрониеви творби е била отнесена в някогашнатаПетербургска публична библиотека.

Ярката личност Софроний и народополезната му дейност са оценени още от съвременниците му . В 1813г. Димитър Попски пише ода “ Его преподобию отцу епископу Врачанскому Софронию…“, в която възхвалява пламенния патриот и изразява надежда той да помогне за освобождението от турците.

Софроний използва старата житийна форма, но я изпълва с ново съдържание. Неговото житие е „житие“ на мъченик, но това не е мъченик, който търпи изкушения на сатаната и отстоява своята християнска вяра, а който понася бремето на едно варварскио робство, като споделя участта на цял народ. Писателят не създава „подвизи“ , които водят към небето,  но „страдания“, които са ропот срещу него, протест срещу един непоносим обществен ред, установен в отечеството му . Делът му е съвсем земен и макар да е духовно лице, мисълта му занимават земните човешки отношения, премеждия и образи.

Авторът нищо не измисля и няма защо да измисля: действителността е така богата с драматични епизоди и предлага такива преживявания на главното действащо лице на повествованието, че едва ли човешкото въображение  може да измисли нещо по-силно и по-вълнуващо. Нека припомним само картината когато карнобатският околийски началник  Сербезоглу заповядва да затворят героя на „Житието“ , заканва му се да го набият напреки на кол той „гледа като вол кой час ще го умъртвят“. Или сцената, когато върбишкият султан Ахмед Геряй беси нещастния поп Стойко с юздата на собствения му кон. Ако читателят не знаеше, че Софроний разказва истински случки, той не би сметнал за приемливи от гледна точка на реалистичното изкуство подобни сцени.

Гръцкото духовно робство е повече загатнато, отколкото възсъздадено: поп Стойко купува духовния си сан, при което без малко щял да бъде низвергнат, поради това, че друг кандидат предложил повече пари, за да бъде запопен; като епитроп той „покварява“ “ благочестивия си живот“, използван от гръцките си началници да глоби поробения народ  „изгабосан“ да стане врачански владика, понеже никой гръцки духовник не се наемал да върши в областта владишката служба и да събира данък за Патриаршията по време на войните с Пазвантоглу, той едва се измъква като побягва в Румъния, от задълженията, които му налага Патриаршията.

И в тоя свят на робство, варварство и мракобесие се ражда новият човек на епохата. Той наистина още не се бори с установения ред, той изобщо не изглежда героичен  и все пак читателят изведнъж усеща: това е нов човек, ученолюбив и неспокойно търсещ, човек на делото, жаден за дейност в полза на своя народ, жаден за обществена изява, и се запитва – не е ли Софрониевият герой, както и сам авторът, типичният деец от първия период на нашето Възраждане?

Героят на „Житие и страдания“ носи съзнанието за дълг към своя народ.

Това особено добре личи от края на разказа му, когато той „освободен“ от „страхове и продължителни теглила“, като не може по друг начин да принесе „полза“ на българския народ, се залавя с денонощен труд да изпише няколко книги на български език.

Васил Априлов.Това е името на възрожденец, който има огромна заслуга за развитието на българското образование в епохата на турското робство.

Роден е в Габрово/1789г./, град, в чийто център днес се издига училище, носещо неговото име. Познато е като Априловската гимназия и се знае, че още с откриването му през 1835г. , то е „първо школо на български език“. В което онези първи 70 ученици, учат на майчиния си език, с родна граматика, с взаимоучителни таблици. Заслугата за това принадлежи изцяло на Васил Априлов, подпомогнат и от родолюбците братя Мустакови, Иван Бакалоглу, Неофит Рилски..

Привлечен от книгите на Ю. Венелин, Априлов променя възгледите си и полага много усилия за привличане на млади българи в руските учебни заведения. Осъзнал нуждата от реформиране на българското учебно дело и от извеждането му от стадия на килийно образование на едно по-модерно равнище, съобразено с изискванията на духовните завоевания на по-напредналите народи, заедно с няколко по -напреднали българи става инициатор и меценат на откритото в 1835г. Габровско училище.

Въведената в Габровското училище взаимоучителна метода  или както още се е казвала алилодидактическа система, приложена вече по-рано в гръцките училища по примера на европейската образователна система, се отличава коренно от килийната. На първо място различна е учебната програма, в която се включват вече съвременни общообразователни предмети. На второ място нов е и начинът на преподаване: най-добрите и най – големите ученици стават помощници на учителя и по този начин за кратко време се обучават много повече деца.

Създаването на такова училище е важна стъпка в развитието на българската просвета в годините на Възраждането. Необходимост, проумяна от Васил Априлов, чието образование започва в килийното училище на родния си град. А, както се досещате, то е било далеч по-примитивно. След смъртта на баща си учи в немска гимназия в Брашов, 2г. медицина във Виена, но по-сетне се занимава с търговия. След което отдава силите и знанията си за книжовна дейност, както и за подпомагане на българската интелигенция при образованието й в Русия.

Публикувал е 4 книги, с патриотични заглавия – „Българските книжици или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?“, „Денница новоболгарскаго образования“, „Мисли за сегашното българско учение“, „Болгарская грамоты“. Бил е убеден, че в основата на нашия литературен език трябва да бъде говоримата ни реч. А има и свой принос в събирането на народни песни, като е подготвял и сборник, в който е трябвало да бъдат поместени 181 от тях. Подпомагал е материално и е агитирал да бъдат създадени в България още училища, подобни на габровското. На което е завещал богатата си лична библиотека и голяма парична сума, с която да бъде образуван фонд, който да помага за обучението на българи в Русия.
Ако искаш да научиш!
Гробът на Васил Априлов се намира в двора на Априловската гимназия в Габрово. Красива сграда, в която се помещава и единствения у нас Музей на образованието. Посетете го – той е един от 100-те ни национални туристически обекта!

Роден като Никола Поппетров Бенин, той учи в килийното училище на баща си, а по-късно приема монашеството в Рилския манастир. Получава образование и от гръцки училища в Мелник и Велес. Неофит продължава семейната традиция на преподаването – учител е в Самоков, в Копривщица и в Рилския манастир. Години по-късно преподава  църковнославянски език, както и е ръководител на Катедрата по славянски езици във висшето богословско училище на остров Халки.

Той е първият педагог в габровското взаимно училище на Васил Априлов, където преподава на български език. Освен за просветата в училищата, той се грижи и за духовната – успешно превежда целия Нов Завет на новобългарски език. Заедно с Никола Карастоянов започва опити за уреждане на българското книгопечатане.

Той превежда, пише, преподава и обогатява изключително много родния ни език. Издава „Болгарска граматика“, което е първото систематизирано научно описание на спецификите на българския език. Съставя и „Таблици взаимоучители“. Както и първия българо-гръцки речник: „Словар на българския език, изтълкуван от църковно-славянски и гръцки език“.

Йеромонахът е първенец в още полезни дейности – създава първия български глобус. Днес той може да бъде разгледан в музея на Рилския манастир. За да помогне на следващите учители, Неофит издава и „Краснописание“ – първия от поредица учебници, които той съставя.

Заради борбата му за културна и национална независимост, както и за самостоятелна българска църква, той е наречен от Константин Иречек – „Патриарх на българските учители и книжовници“.

Литературни творби: https://chitanka.info/person/dobri_chintulov

Къде си, вярна ти любов народна?

Къде блестиш ти, искра любородна?

Я силен пламък ти пламни,

та буен огън разпали

на младите в сърцата,

да тръгнат по гората.

 

Пламни, пламни ти в нас, любов гореща,

противу турци да стоим насреща!

Да викнем всинца с глас голям

по всичкия Коджабалкан:

голямо, мало, ставай,

оръжие запасвай!

 

На пояс тънки сабли запашете,

за бащината си земя станете,

колете турски племена,

пълнете с техните тела

пространните равнини,

дълбоките долини!

 

За нашето отечество и слава,

за нашата свобода и държава

да си пролеем вси кръвта,

да си добием волността

от нашите тирани,

неверни мюсюлмани!

 

Байраци български навред да вдигнем,

към бога със краст във ръка да викнем:

о, наш създательо Христе,

я виж от ясното небе,

нашето мъчение,

дългото търпение.

 

Благослови ти нашето желание,

на тебе имаме ний упование,

подвигът да ни е осветен,

на твоя вяра утвърден,

на славното ти име,

предвечний божи сине!

 

Кога в български предели настъпим,

кога вразите си от нас изгоним.

Да се възвишат знамена

на българските рамена

от върха на Дуная

в Тесалия до края.

 

Кога свободата си ний доставим,

кога си имената ний прославим,

да видим всички мир тогас,

и ний да викнем всички с глас,

живейте православно,

в България държавно.

Писателската съдба на Добри Чинтулов е сходна с тази на мнозина други възрожденски дейци – неговите литературни интереси и творческа дарба се пробуждат и реализират най-напред в чужбина, в резултат на плодотворния досег с една по-развита литература.

От 1850 до 1858 година учителства в Сливен. Едновременно с това участва в борбата за църковна независимост. Основава и читалище в родния си град. Пише и разпространява патриотично-революционни стихове. Някои от тях добиват голяма популярност, което предизвиква ненавистта на туркофилските и гъркоманските среди, които даже извършват покушение над него. Всичко това принуждава Чинтулов да се премести да учителства в Ямбол като главен учител до 1861 година. През 1861 г. Сливенската община повиква Чинтулов пак в Сливен, където той отново става главен учител и учителства непрекъснато до 1871 година, като през тази година е избран за делегат от Сливенска епархия на Първия български църковно-народен събор в Цариград при изработването на екзархийски устав. След завръщането си от Цариград, Чинтулов учителства още около 3 години, като сам напуска поради проблеми със зрението.

Макар и полусляп и болен той е един от хората, които посрещат руските войски при идването им в Сливен на 5 / 17 януари 1878 г., където изнася пламенна реч на руски.

Поетическото наследство на Чинтулов не е голямо — доказано е авторството му на около 20 стихотворения, сред които Къде си, вярна ти любов народна?, Стани, стани, юнак балкански, Вятър ечи, Балкан стене. Приживе е публикувал само три свои стихотворения – в „Цариградски вестник“ през 1849 година: „Стара майка се прощава със сина си“, „Китка от Балкана“, „Изпроводяк на едного българина из Одеса“.

Останалите са достигнали до нас чрез ръкописни преписи, често променяни и включвани в песнопойки от други хора без съвремениците му да знаят кой е оригиналният им автор. Въздействието на тези песни било огромно за революционизирането на българската младеж и за общия патриотичен и борчески подем на народа.

Чинтулов е участвал в първия български литературен кръг, чиито други представители са Найден Геров, Иван Богоров, Димитър Мутев, Елена Мутева, Ботьо Петков.

Автор е бил и на учебници по риторика, литература, руски език, френски език, математика и нотно пеене, които никога не са обнародвани и също широко са се разпространявали сред съвремениците му, но само във вид на преписи от учители и ученици.

Енциклопедистът Петър Хаджиберович 0съзнава духовната изостаналост на българския народ и постепенно стига до мисълта за необходимостта от едно учебно пособие, което да бъде едновременно и начална училищна светска книга, и увлекателно четиво за всички читатели и слушатели.

Особено ценно е „предисловието“ на буквара, в което Берон излага своите новаторски възгледи за реформиране на учебното дело чрез предимствата на взаимоучителната метода, отричайки старата килийна система.


Най-важно място в научните му възгледи заемат схващанията за произхода на човечеството и езиците. И в неговите възгледи откриваме славянския месианизъм , характерен по-късно за К. Фотинов и Г. Раковски, явяващ се израз на техния романтизъм на желанието им да повдигнат самочувствието на своите сънародници. Берон поставя славяните сред първите хора, появили се според него на остров Малака в Индия, и българския език -сред първите появили се там езици. Чрез своеобразни етимологически операци извежда от български много думи от чужди езици, настоява, че за да усвоят правилно науката и да постигнат истината за същността на света учените трябва да овладеят славянски, и по-специално български език.

Личността и делото на Петър Берон въплъщават и изразяват най-точно не само епохата на нашето просвещение, но и самата специфика на „прехода“, чиито основни черти определят и Софрониевото място в новата българска култура: възприемане от една страна на съвременни европейски идеи и, от друга – участие в българския просвещенско-възрожденски процес по начин, съответстващ на неговите реални и конкретни изисквания.

Благодарение на елино-българските училища през 30-те години на 19 в. се създава първият кръг от български възрожднци и интелектуалци, които поставят на по-широка основа организирането на светското образование у нас. На 2.01. 1835 г.  в Габрово е открито народно взаимно училище , което бързо укрепва и се превръща в притегателен център за деца от всички краища на България.

Създаването на това училище става възможно благодарение на родолюбивите български търговци от Одеса – Васил Априлов и Николай Палаузов, подкрепени от букурещките търговци братя Мустакови и Иван Хаджибакалоглу. Първият главен учител е Неофит Рилски, който издава и първата новобългарска граматика отпечатана в Сърбия.

Влиянието на Габровското училище е огромно. По неговия пример възникват десетки училища в Свищов, Копривщица, Пловдив, Велес, Казанлък, Карлово, Сопот, Калофер и др. През 1840 г. е открито първото девическо училище в Плевен от Анастасия Димитрова.

Постепенно става ясно, че и взаимните училища не могат да задоволяват потребностите на обществото. Възниква необходимостта от такива училища, които да осъществяват връзката между българското образование и европейските учебни заведения.. Така се появяват класните училища . Първото класно училище е създадено от Найден Геров през 1846 г. в Копривщица. Пак той през 1850г. със средствата на богатите пловдивски търговци Чалъкови открива в Пловдив класното училище „Св. св. Кирил и Методий“. То изиграва огромна роля за разпространението на българското образование в Тракия и Македония. До Кримската война са създадени класни училища в Пазарджик, Калофер, Скопие, Габрово, Търново, Русе, Свищов, Шумен и Стара Загора. В тях сс изучават история, география, български език, физика, химия, математика, естествени науки и др. В класните училища са подготвени хиляди млади хора, които попълват редиците на народните учители /даскали и свещеници/ разнасящи из цялата българска земя духа на просветата, образованието, бидейки  будители на националното самочувствие на поробения народ

Така само за 20-30 години в условията на несигурност  за поетите начинания, без подкрепата на държавата на основата на пълна обществена самодейност българите създават собствена образователна мрежа, която ги извежда твърде скоро на пътя на европеизма и новото време.

Найден Геров Хаджиберович е български писател, езиковед, фолклорист, общественик и създател на едно от първите класни училища в България. Геров е автор на „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски“.

Найден Геров е роден е на 23 февруари 1823 година в Копривщица. Син е на килийния учител Геро Добрович-Мушек (1775-1864), прототип на Каравеловия Хаджи Генчо от повестта „Българи от старо време“. Сестра му Ивана Хаджигерова става първата учителка в Копривщица.Учи в килийното училище на баща си, в гръцко училище в Пловдив през 1834–1836 година, отново в Копривщица от 1836 година – при Неофит Рилски.
По настояване на Неофит Рилски през 1839 година заминава за Одеса, където завършва Ришельовския лицей през 1845 година. По онова време издава книгите „Няколко думи за превода на математическата география“ (1842) и „Начала на християнското учение“ (1843), както и поемата „Стоян и Рада“ (1845).Приел руско поданство, Найден Геров се завръща в Копривщица и през 1846–1850 година e преподавател в откритото от него двукласно училище. По негова инициатива то е наречено „Св. Св. Кирил и Методий“. По инициатива на Найден Геров за първи път на 11 май 1851 година в Епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив се организира празник на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен и Лом.Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство. Публикува статии в периодичния печат в защита на българските национални интереси. По време на Кримската война от 1853–1856 година подпомага национално-освободителното движение и полага грижи за учебното дело. През 1854 година публикува на руски език в Одеса сборника „Писма от България“.Назначен е за вицеконсул на Русия в Пловдив през 1857 година, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност. По време на Априлското въстание през 1876 година развива дейност в защита на българския народ.
Геров умира в Пловдив на 9 октомври 1900 година, на 77-годишна възраст.
ТворчествоСлед 50-годишен събирателски труд, през 1895 г. Найден Геров издава първия том на „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и на руски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров“. Две години по-късно през 1897 г. излиза и вторият. Приживе вече тежко болен Найден Геров издава и третия том през 1899 г. Четвъртият (1901) и петият (1904) том излизат след смъртта му. Делото е продължено от вече обучения му племенник Тодор Панчев. Тодор Панчев издава през 1908 г. и „Допълнение на българския речник от Н. Геров. Събрал, наредил и изтълкувал Тодор Панчев“.

Литературни творби:

https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=277&WorkID=10579&Level=1

П. Р. Славейков е родоначалника на голямата българска лирическа традиция през Възраждането. Той е поет с дълбока национална чувствителност, универсална широта на поетическия дух, съдбовно свързан с историческата съдба на своя народ. Той е една от големите ренесансови личности в духовната история на българия.

Откроен като народен учител, борец срещу гръцкото фанариотско духовенство, поет, публицист, фолклорист,общественик.

Поетическото му дело е не само картина на времето , но и интимна изповед на един голям национален поет. П.Р. Славейков създава и утвърждава в българската поезия нови теми – историко-романтичната, сантиментално-любовната , патриотичната, интимно-гражданската, сатиричната и пр. Създава едно изключително многообразие от мотиви и жанрови форми – от елегията до лиричната поема, от баснята до публицистичната сатира. Героят му е положителният герой на национално -революционните движения, той е образ на онези „едри характери“/З. Стоянов/ дали облика на българската национална история.

Не пей ми се. И защо ли да пея

в тез години аз в каквито живея!

Как ся пеят славни песни за стари,

тамо, дето днешните са заспали?

Как се слави древна мудрост, юнашство,

тамо дето днес от тях е сирашство?

Пеял бил съм и стихове нареждал,

коя полза и каква ли надежда,

като няма кой да слуша, разбира

туй, що пея, туй, що дрънкам на лира?

— Като няма в труд поету награда,

чезне песен, фантазия отпада.

 

        Ах, напразно стар ся спомен тъй сили

да направи песните ми премили!

Веч за песни миналото не пита,

сегашното — люби лира разбита…

Славни песни днес нито са възможни;

веч за слава достойните измрели,

а живите кат че не са живели —

нечувствени, равнодушни, нищтожни…

— Народ, който глух на песни остава,

глуха вечно за него е и слава.

 

        Кой да слуша като не ся намира,

ще окача нямата си аз лира

там в безводни и ронливи долини,

на безродни и бодливи глогини…

 

        Нека там и ветрец струни подрънва,

нека глухо с звук на жалби покънва,

дор настане друг род с чувство по-знойно,

ново време, по за песни достойно…

 

1870

 

 

Иван Минчев Вазов е роден на 27.06.1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания – преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание – писателството – дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла“, следват „Тъгите на България“ (1877), „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Италия“ (1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885) и други. В прозата започва с мемоарите „Неотдавна“ (1881) и продължава с „Повести и разкази в три тома“ (1891-1893), романите „Под игото“ (1894) и „Нова земя“ (1896). Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях повестите („Немили-недраги“, „Чичовци“), комедиите („Службогонци“, „Вестникар ли?“), пътеписи („Великата Рилска пустиня“), поемите („Грамада“)… Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у нас, предизвикват групата на „младите“ – около сп. Мисъл – да води литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат като поезия и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.

ИВАН ВАЗОВ – ПРОИЗВЕДЕНИЯ

 

Не­о­фит Хи­лен­дар­с­ки Боз­вели е ед­на от най-свет­ли­те и яр­ки лич­нос­ти на на­ше­то Въз­раж­да­не. По вре­ме­то на въз­рож­де­не­ца и до 1870 г. бо­гос­лу­же­ни­е­то в бъл­гар­с­ки­те цър­к­ви се из­вър­ш­ва­ло на гръц­ки език, кой­то бил не­поз­нат за мес­т­но­то на­се­ле­ние, но бил на­ла­ган от Ца­риград­с­ка­та пат­ри­ар­шия.

 По то­ва вре­ме, ос­вен от тур­с­ко­то иго, на­ши­ят на­род е стра­дал и от та­ка на­ре­че­но­то гръц­ко ду­хов­но иго. Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия во­де­ла скри­та бор­ба сре­щу бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще и бъл­гар­с­ка­та книж­ни­на, сре­щу бъл­гар­с­кия език и на­род­нос­т­ни­те ни тра­ди­ции. Гръц­ки­те вла­ди­ци в бъл­гар­с­ки­те епар­хии из­га­ря­ли цър­ков­нос­ла­вян­с­ки­те кни­ги, про­гон­ва­ли бъл­гар­с­ки­те учи­те­ли и све­ще­ни­ци и ги за­мес­т­ва­ли с гръц­ки.

Имен­но про­тив то­ва иго вли­за в бор­ба на­ши­ят ве­лик въз­рож­де­нец Не­о­фит Боз­ве­ли, кой­то в кни­га­та си “Ма­ти Бол­га­рия” раз­каз­ва за стра­да­ни­я­та на бъл­га­ри­те в оне­зи го­ди­ни. Спо­ред акад. Ми­ха­ил Ар­на­у­дов то­ва про­из­ве­де­ние на Боз­ве­ли е тре­то­то по зна­чи­мост за ран­но­то Бъл­гар­с­ко въз­раж­да­не след “Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­ка” на св. Паисий Хи­лен­дар­с­ки и “Жи­тие и стра­да­ние греш­на­го Соф­ро­ния” на св. Соф­ро­ний Вра­чан­с­ки. Спо­ред не­го та­зи кни­га ха­рак­те­ри­зи­ра най-доб­ре на­чен­ки­те на бъл­гар­с­ко­то на­ци­о­нал­но и кул­тур­но Въз­раж­да­не.

Бор­ба­та на Не­о­фит Боз­ве­ли за бъл­гар­щи­на­та, за Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва, за прос­ве­та и кул­тур­но въз­раж­да­не на бъл­гар­с­кия народ, ха­рак­те­ри­зи­ра не­го­ва­та упо­ри­та дей­ност, пре­ми­на­ва­ща през две за­то­че­ния в Све­та Го­ра, на ко­и­то е из­п­ра­тен от Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия, и за­вър­ш­ва нак­рая с не­го­ва­та смърт при мно­го теж­ки ус­ловия в Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир на 4 юни 1848 г. (пре­ди 160 г.).

Та­зи бор­ба на въз­рож­де­не­ца не е нап­раз­на, а съ­буж­да у бъл­гар­с­кия на­род иде­я­та за ос­то­я­ва­не на сво­я­та прос­ве­та, кул­ту­ра и цър­ков­на не­за­ви­си­мост.

Не­о­фит Боз­ве­ли е ро­ден през 1785 г. в Ко­тел. През 1803 г. той за­ми­на­ва за Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир на Све­та Го­ра, къ­де­то през 1810 г. при­е­ма мо­на­шес­ко пос­т­ри­же­ние. Там по­лу­ча­ва со­лид­но за вре­ме­то си об­ра­зо­ва­ние и как­то сам пи­ше, ми­на­ва за “учен” ка­лу­гер. През 1813 г. Не­о­фит Боз­ве­ли прис­ти­га ка­то так­си­ди­от в Сви­щов, по то­ва вре­ме един от най-го­ле­ми­те гра­до­ве в на­ши­те зе­ми. Там той стои бли­зо 20 го­ди­ни и се за­ни­ма­ва из­ця­ло с про­по­вед­ни­чес­ка, учи­тел­с­ка и кни­жов­на дей­ност и за­ед­но с дас­ка­ла Ема­ну­ил Вас­ки­до­вич по­ла­гат го­ле­ми гри­жи за учеб­но­то де­ло в Сви­щов и го из­ди­гат ка­то прос­ве­тен цен­тър.

През 1835 г. Не­о­фит Боз­ве­ли от­пе­чат­ва в Кра­гу­е­вац (Сър­бия) учеб­ни­ка “Сла­ве­но­бол­гар­с­кое де­те­вод­с­т­во за мал­ки­те де­ца”, кой­то за раз­ли­ка от то­га­ваш­ни­те бук­ва­ри, ка­то нап­ри­мер “Риб­ния бук­вар” на П. Бе­рон, се със­тои от шест раз­лич­ни учеб­ни кни­ги.

За Не­о­фит Боз­ве­ли лю­бов­та към Оте­чес­т­во­то е най-вис­ше­то чув­с­т­во у чо­ве­ка, “ве­лик наш долг”. С въп­лъ­ща­ва­не­то на не­го­ви­те пе­да­го­ги­чес­ки идеи в учеб­ни по­ма­га­ла и с пре­по­да­ва­тел­с­ка­та си дей­ност той има го­ля­ма зас­лу­га към на­ци­о­нал­на­та прос­вета през 20-те и 30-те го­ди­ни на ХIХ век. По-къс­но Неофит Боз­ве­ли се включ­ва ка­то иде­о­лог и ор­га­ни­за­тор на бъл­гар­с­ко­то цър­ков­но дви­же­ние за са­мос­то­я­тел­на Бъл­гар­с­ка цър­к­ва.

След от­пе­чат­ва­не­то на сво­и­те кни­ги в Кра­гу­е­вац, Не­о­фит Боз­ве­ли се зав­ръ­ща и пре­кар­ва три го­ди­ни в се­ли­ща и ма­нас­ти­ри из Тър­нов­с­ка­та епар­хия, къ­де­то се про­ти­во­пос­та­вя на гръц­ко­то ду­хо­вен­с­т­во. По то­ва вре­ме в та­зи го­ля­ма епар­хия на­ро­дът зас­та­ва про­тив но­во­наз­на­че­ния гръц­ки мит­ро­по­лит Па­на­рет. В ли­це­то на Не­о­фит Боз­ве­ли бъл­га­ри­те виж­дат пла­ме­нен во­дач с го­ля­ма енер­гия, кой­то мо­же да ог­ла­ви бор­ба­та за не­за­ви­си­ма Бъл­гар­с­ка цър­к­ва.

През 1839 г. Не­о­фит Боз­ве­ли прис­ти­га в Ца­риг­рад. Той се нас­та­ня­ва при бъл­гар­с­ки­те ши­ва­чи в зда­ни­е­то “Хам­ба­ра” и под­дър­жа връз­ки с бли­зо три­де­сет­хи­ляд­на­та бъл­гар­с­ка ко­ло­ния в Ца­риг­рад. Тук той про­по­вяд­ва и в спе­ци­ал­на стая на Хам­ба­ра за­поч­ва да из­вър­ш­ва бо­гос­лу­же­ние на род­ния си език.

На­род­но­то же­ла­ние е Не­о­фит Боз­ве­ли да бъ­де наз­на­чен за Тър­нов­с­ки мит­ро­по­лит. Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия му от­каз­ва и из­п­ра­ща в Тър­но­во гръка Не­о­фит Ви­зан­ти­ос, кой­то е пла­тил на Пат­ри­ар­ши­я­та за наз­на­че­ни­е­то, а Не­о­фит Боз­ве­ли е пос­та­вен за не­гов про­то­син­гел и за­ми­на­ва в Ляс­ков­с­кия ма­нас­тир.

Нак­ле­ве­тен пред Пат­ри­ар­ши­я­та и без нуж­но­то раз­ре­ше­ние на Ви­со­ка­та пор­та, Боз­ве­ли е от­в­ле­чен през март 1841 г. от ма­нас­ти­ра и е за­то­чен на Све­та Го­ра. По-къс­но той ус­пя­ва тай­но да из­бя­га и прис­ти­га в Ца­риг­рад в края на ав­густ 1844 г. Още през сеп­тем­в­ри съ­ща­та го­ди­на Не­о­фит Боз­ве­ли от­п­ра­вя до Ви­со­ка­та пор­та об­ши­рен ме­мо­ран­дум, кой­то е ва­жен прог­ра­мен до­ку­мент. Той съ­дър­жа ня­кол­ко ос­нов­ни ис­ка­ния:

1. Бъл­га­ри­те да имат ар­хи­е­реи от сво­я­та на­род­ност и да се из­би­рат от са­ми­те епар­хии;

2. Сво­бод­но да от­к­ри­ват на­род­ни учи­ли­ща и да пе­ча­тат кни­ги на бъл­гар­с­ки език;

3. Да се със­та­ви бъл­гар­с­ка де­пу­та­ция, не­за­ви­си­ма от Пат­ри­ар­ши­я­та, ко­я­то да из­ла­га всич­ки нуж­ди на на­ро­да пря­ко на Ви­со­ка­та пор­та;

4. В бъл­гар­с­ки­те гра­до­ве съ­ди­ли­ща­та да са с учас­ти­е­то не са­мо на мю­сюл­ма­ни, но и на бъл­га­ри.

 Иде­и­те на Не­о­фит Боз­ве­ли за на­ци­о­нал­на прос­ве­та и цър­ков­на не­за­ви­си­мост се при­е­мат от най-буд­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на бъл­га­ри­те, сред ко­и­то той на­ми­ра вер­ни съ­миш­ле­ни­ци. Един та­къв е не­го­ви­ят при­я­тел Ила­ри­он Ма­ка­ри­о­пол­с­ки, ро­ден в Еле­на. По съ­що­то вре­ме по­до­бен по съ­дър­жа­ние ме­мо­ран­дум по­да­ва и Ила­ри­он Ма­ка­ри­о­пол­с­ки. Всич­ки те­зи ис­ка­ния ста­ват прог­ра­ма за на­чал­ния етап на цър­ков­но-на­ци­о­нал­на­та бор­ба за оси­гу­ря­ва­не на кул­тур­но-ду­хов­на­та са­мос­то­я­тел­ност на бъл­гар­с­кия на­род.

Не­о­фит Боз­ве­ли ин­тен­зив­но ра­бо­ти за ор­га­ни­зи­ра­не­то на ца­риг­рад­с­ки­те бъл­га­ри и под­дър­жа тес­ни връз­ки с ак­тив­ни дей­ци от вът­реш­ност­та на стра­на­та. Та­ка в ед­но пис­мо до кот­лен­ци той ги съ­вет­ва да учат де­ца­та си в бъл­гар­с­ки учи­ли­ща и на бъл­гар­с­ки език, а не на гръц­ки.

От име­то на бъл­гар­с­ки­те ес­на­фи той по­да­ва нов об­ши­рен док­лад за със­то­я­ни­е­то на на­ро­да и па­губ­на­та ро­ля на гръц­ко­то ду­хо­вен­с­т­во и нас­то­я­ва за пос­т­ро­я­ва­не­то в Ца­риг­рад на бъл­гар­с­ки храм, как­то и на на­род­но се­да­ли­ще за бъл­га­ри­, жи­ве­е­щи край Бос­фо­ра и в ця­ла Тур­ция. Не­о­фит Боз­ве­ли счи­та, че в бор­ба­та с Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия на бъл­га­ри­те са нуж­ни и дру­ги съ­юз­ни­ци.

В Ца­риг­рад той се за­поз­на­ва с Ми­ха­ил Чай­ков­с­ки ­ шеф на не­о­фи­ци­ал­на­та пол­с­ка аген­ция. По­ра­ди от­ри­ца­тел­но­то му от­но­ше­ние спря­мо рус­ко­то вли­я­ние и из­пол­з­вай­ки връз­ки­те, ко­и­то е ус­та­но­вил в ос­ман­с­ка­та сто­ли­ца, Чай­ков­с­ки се на­мес­ва ак­тив­но в бъл­га­ро-гръц­ки­те от­но­ше­ния и под­к­ре­пя Не­о­фит Боз­ве­ли, ка­то оси­гу­ря­ва лич­на­та му бе­зо­пас­ност и се свър­з­ва с тур­с­ки са­нов­ни­ци, ко­и­то да вли­я­ят в пол­за на не­го­ва­та бор­ба. Меж­ду два­ма­та се ус­та­но­вя­ва дей­но сът­руд­ни­чес­т­во.

На 29 юни 1845 г. Не­о­фит Боз­ве­ли и Ила­ри­он Ма­ка­ри­о­пол­с­ки са арес­ту­ва­ни от Ца­риг­рад­с­ка­та пат­ри­ар­шия и са от­ка­ра­ни на Све­та Го­ра. Око­ван във ве­ри­ги ка­то бун­тов­ник, Не­о­фит Боз­ве­ли е зат­во­рен във Ве­ли­ка­та лав­ра, а по-къс­но е пре­мес­тен в Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир. Тук, как­то и при пър­во­то му за­то­че­ние, той про­дъл­жа­ва бор­ба­та, ка­то пи­ше съ­чи­не­ния глав­но про­тив фа­на­ри­о­ти­те. През то­зи пе­ри­од са съз­да­де­ни най-за­бе­ле­жи­тел­ни­те му про­из­ве­де­ния. През 1846 г. на­пис­ва извес­т­на­та си кни­га “Плач бед­ния Мати Бол­га­рии” (Ма­ти Бол­га­рия). В за­то­че­ни­е­то той е при мно­го ло­ши ус­ло­вия, ка­то в ед­но от пис­ма си до не­гов поз­нат се под­пис­ва ка­то “смер­тел­но стра­дащ”. Не­о­фит  уми­ра на 4 юни 1848 г. в Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир при мно­го теж­ки ус­ло­вия. Как­то за Ва­сил Лев­с­ки, та­ка и за не­го не се знае къде е гро­бът му.

Бор­ба­та и стра­да­ни­я­та на ве­ли­кия бъл­гар­с­ки въз­рож­де­нец не са нап­раз­ни. Той ус­пя­ва да съ­бу­ди на­шия на­род за пос­ти­га­не­то на бъл­гар­с­ка­та кул­тур­на и цър­ков­но-на­ци­о­нал­на са­мос­то­я­тел­ност. Ед­на го­ди­на след не­го­ва­та смърт, през 1849 г. бъл­га­ри­те в Ца­риг­рад ве­че имат свой храм “Све­ти Сте­фан”,  как­то и цър­ков­на об­щи­на. На ве­лик­ден­с­ка­та служ­ба в та­зи цър­к­ва през 1860 г. (из­вес­т­на ка­то бъл­гар­с­кия Ве­лик­ден) за пър­ви път име­то на гръц­кия пат­ри­арх не се спо­ме­на­ва. През 1870 г. ве­че се ос­но­ва­ва и не­за­ви­си­ма­та Бъл­гар­с­ка Ек­зар­хия с бъл­гар­с­ки ар­хи­е­реи и све­ще­ни­ци, за ко­е­то се е бо­рил и за­ги­нал ве­ли­кият бъл­гар­с­ки въз­рож­де­нец.

В сво­я­та ста­тия “Не­о­фит Боз­ве­ли и Бъл­гар­с­ко­то въз­раж­да­не” от 1993 г., из­вес­т­на­та бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ро­вед­ка Зи­на Мар­ко­ва се пи­та как през 40-те го­ди­ни на ХIХ в. при ус­ло­ви­я­та на теж­ка роб­с­ка дейс­т­ви­тел­ност Н. Боз­ве­ли в един мо­мент се оказ­ва зрял иде­о­лог на ма­щаб­но на­род­но дви­же­ние, ор­га­ни­за­тор, по­ли­тик, так­тик, дип­ло­мат с про­фе­си­о­нал­ни ка­чес­т­ва. Тя пи­ше: “От­го­во­рът ве­ро­ят­но е мно­го прост ­ Боз­ве­ли е сво­е­об­ра­зен ге­ний. В бъл­гар­с­ки­те ма­ща­би той е срав­ним с дейс­т­ва­лия по-къс­но и из­п­ра­вен пред по-дру­ги проб­ле­ми Ва­сил Лев­с­ки. Ако тряб­ва да очер­та­ем не­за­ви­си­ма­та на­ци­о­нал­на ли­ния в бъл­гар­с­ко­то ос­во­бо­ди­тел­но дви­же­ние във всич­ки не­го­ви ета­пи и про­я­ви през це­лия пе­ри­од на Въз­раж­да­не­то, бих­ме по­со­чи­ли, че ней­ни­те ос­нов­ни стъл­бо­ве са Па­и­сий, Боз­ве­ли, Ра­ков­с­ки и Лев­с­ки.”

ИЗЛОЖЕНИЕ НА АРХИМАНДРИТ НЕОФИТ ДО ВИСОКАТА ПОРТА

ЦАРИГРАД, КРАЯ НА АВГУСТ 1844 Г.

 

Нашите деди, които са живеели под мирното отоманско господство, са били винаги жертви на гръцката и руската политика. Едните са се стремели при всеки удобен случай да ни направят свои съучастници и да ни въвлекат в своите планове и дори да ни направят гърци, ако това би било възможно, вторите са се стремели да ни направят свои привърженици, като едноверци и еднородци, говорещи на славянски език, проповядвайки ни, че те полагат усилия да обединят всички славяни около Руската империя, правителството на която ще ги покровителствува. За тази цел Русия във всичките си войни срещу Отоманската порта в стремежа си да напредва все повече към центъра на България заявяваше, че като закриля всичките славяни, тя иска да ги освободи от отоманското иго и им предлага своята подкрепа.

Ние отбелязваме, че тези руски обещания са оказвали въздействие върху умовете на славяните по времето на Екатерина и че нашите братя, които не са разбирали руските намерения, са се радвали и признаваме, че също сме изпитвали това чувство по времето на Александър и на войната срещу Портата през 1807 и 1810, когато руските войски нахлуха в България отсам Дунава. Ала след завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, когато генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество, когато те опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни, на бащите на които са обещавали, че Русия желае да възстанови славянската народност и да я закриля – ние започнахме да се съмняваме.

Очите ни се отвориха за същността на руската закрила едва по времето, когато нашите сънародници в Молдавия и Влахия, оставени без всякаква подкрепа и съчувствие, са били принудени след сключването на мира да се завърнат всеки в родното си място и да издигнат сами своите къщи върху пепелищата. Тогава ние разбрахме, че съвсем не влиза в руската политика да ни върне свободата, а по-скоро да ни превърне в роби и да ни подчини под своята власт, което ние не бихме понесли.

Същия път следваше гръцката политика, чиито привърженици гърци започнали да правят съзаклятия срещу великодушната Порта, която ги зачиташе повече от верните й българи. Портата им предоставяше голяма политическа власт не само в княжествата Молдавия и Влахия, но още по-голяма тежест им даде в самата Империя.

Те се движеха и свободно действуваха из цяла Европейска Турция; използувайки патриарха и гръцките деспоти в България, те спечелиха голямо влияние над българите винаги под предлога за усърдие в укрепването на богослужението и вярата и обещания за вечно братство и приятелство. Ала българите, които познаваха вероломството на гърците и искаха да останат верни на Високата порта, ни най-малко не възприемаха техните съвети и дори не им отговаряха, презирайки това коварно дело, както Високата порта сама можа да се убеди. И все пак българите не успяха да избягнат гнева на Високата порта и имаха нещастието да видят гибелта на много свои сънародници в различни градове.

Високата порта призна, че това действие се дължеше на руската и на гръцката политика, когато Ипсиланти пристигна от Русия в Молдавия и Влахия и когато гърците въстанаха в архипелага и следвайки своя план, превзеха Морея(1), остров Крит. В планината Атос благодарение на укрепените манастири и на тесния проход те са се надявали да си възвърнат и да запазят независимостта си. Въпреки че България нямаше никакво споразумение с гърците, това не попречи тя да бъде обложена с тежки извънредни данъци за издръжка на войските на империята, данък, носещ наименованието Мореа параси(2), който тя плащаше почти 10 години; тя беше презирана от всички чиновници, управители и дори отблъсната от всички свои османски съседи, поради всичко това тя не можеше да се освободи от влиянието на гръцките деспоти, които под маската на религията и под разни предлози потискаха българите с омраза, тъкмо за това, че те не поискаха да се борят заедно с тях в тяхното въстание, заради което българите търпят сега гнета както на гърците, така и на Патриаршията чак до днес.

След гърците дойде втора немилост за българите в момента, когато избухна руската война срещу Високата порта, тъй като всичко, което се беше случило в 1810 с дунавските българи, се повтори с още по-голяма ожесточеност през 1828-1829 с жителите от Сливенския, Ямболския и Карнобатския Балкан и други места чак до Адрианопол, на които русите обещаваха и потвърждаваха същите уверения, каквито са давали на нашите бащи. Те измамиха много прости хора, неспособни да проникнат в руската политика, нито да знаят, че европейските обстоятелства не позволяват да стане това, а и лишени от възможност да останат в родните си места; въпреки всичко те подтикнаха българския народ, от една страна, с привличане чрез народността и, от друга страна, чрез омраза към Високата порта, на която народът винаги е останал верен, всичко това с цел да предизвикат враждебни действия и преследвания срещу мюсюлманите, за да се проявяват като техни врагове, та след сключването на мира българите да бъдат принудени от турските преследвания да се преселят в Бесарабия под руско господство, където им обещавали големи облаги и дружеска закрила. Българите се оставиха да бъдат въвлечени и повече от 20 000 семейства от околностите на Адрианопол, от Балкана и от крайдунавските земи [се преселиха – добавка на В.С.П.]. За да може този проект да успее по-добре, увлякоха дори адрианополския митрополит с обещание да му дадат висок сан в Русия.

Намирайки се по това време в Свищов, аз бях изпратен от Мухафис Нури ефенди паша в Сливен, за да узная за съдбата на тези българи и да ги отклоня, ако е възможно, от това преселване отвъд Дунава, но всичките ми усилия да попреча на бягството на адрианополския митрополит не оправдаха надеждите на многото приятели и привърженици на Високата порта. Трябва да се добави, че генерал Дибич беше взел предпазни мерки за преминаване на българите през Джакдже Томарова(?), прехвърлянето им на руска земя и да се попречи на тяхното завръщане. Но когато стигнаха в Бесарабия и видяха колко безплодна е там земята, поискаха да преминат във Влахия, едва тогава с големи мъчнотии и при нечовешки обноски към тях Русия ги остави да се завърнат.

Като искаха да подтикнат населението от Горна България към изселване, русите спечелиха владиката от Враца, който избяга през Ряхово в Букурещ с цялото си имущество. Населението не съжаляваше за заминаването на владиката, когото мразеше, защото той го подтикваше към вражда срещу турците.

Българите изпратиха двама жители от Враца в Константинопол, за да молят Портата да ги покровителствува срещу гнева на Ибрахим паша от Видин, като заявиха в същото време, че се подчиняват напълно на властта на Високата порта. Това събитие се случи в 1830 г.

Българите, които бяха избягали във Влахия, доведени до крайна нищета, замолиха също Високата порта да се завърнат в отечеството си. Те бяха посрещнати с човечност и внимание от турското правителство и от османлиите – веднага щом пристигнали в Русчук, Саид Мирза паша от Силистра ги снабдил с всичко, от което са имали нужда – храна, добитък, материали, каруци за превоз и т.н.

Тогава жителите край Дунав и от Балкана разбраха коварството на руската политика, скрито зад привидното приятелство, зад думите за народност, религия и закрила. От това време датира нашето убеждение за злонамереността на руските подстрекателства и оттогава ние търсим само бащините грижи на султана, на когото ние дължим своята искрена вярност.

Сърбия ни служи за пример колко е спечелила тя от протекцията на Високата порта, за което тя се отплаща с омраза към гръцката и руската революционна политика; но в Сърбия няма нито гръцко духовенство, нито зависима от него йерархия, докато българите, тъкмо обратното – сполетени са от всички тези злини.

Затова всеки път, когато българите възразяват на гръцките подстрекателства, гърците доносничат срещу тях на властите, че са обзети от дух на неподчинение на законите на империята. Гласът на владиците и митрополитите има такова надмощие пред Портата, той вдъхва такова доверие у правителството, че и най-крещящите оплаквания са винаги задушавани. Преди 5 години българите от Търново поискаха за архимандрит българин по рождение и се обърнаха за това към Портата. Аз бях натоварен с тази мисия, но те съвсем не получиха исканото, а, напротив, цариградският патриарх се отнесе към тях като към бунтовници, а към мене като към непокорник, защото народът не искаше да се откаже от своите постъпки, преди да получи български епископ. Патриархът ме ръкоположи тогава за кехая (протосингел – бел. на В.С.П.) на търновски митрополит и аз изпълнявах тази длъжност в продължение на 8 месеца, без да има за това какъвто и да било ферман от Високата порта. По-късно аз бях коварно изпратен в Атон, където бях държан 4 години. Ограбиха ми всичките вещи, бях гонен от един манастир в друг и се отнасяха към мене по най-жесток начин, тъй като народът, заплашен от митрополита, ме беше предоставил на собствената ми съдба.

Гръцката политика отдавна се мъчи да въведе в България чисто гръцки учреждения, като прави всичко възможно да въведе гръцки език в българската литургия. Това се прилага във Филипополис, Татар Пазарджик, Сливен, Търново и т.н., които имат почти напълно гръцко духовенство и са вече проникнати от гръцките стремежи.

Българите са възмутени от това, че се държат учители гърци сред българско население, понеже тези учители насаждат у младежта идеали, които подкопават устоите на империята, като внушават на всички, че правителството на Негово величество се ръководи от гръцка политика.

Българите, верни на Високата порта, виждат с мъка, че гръцките митрополити изпращат всяка година известен брой млади българи в Атина под предлог да ги изучат там, и повтарят постоянно на родителите на всички, че те не могат да направят нищо по-добро от това да пратят децата си в Гърция.

Известно ни е също така, че княз Воронцов, губернатор на Одеса, по предложението на натурализираните в Русия българи е отпуснал четири държавни стипендии на Одеския лицей за младите българи, които идват от Турция. Родителите, като съвсем не предвиждат лошите последствия от това обучение в чужбина (в Русия), продължават да смятат тези действия за спасителни и благотворни. В този момент там се намират повече от двадесет млади българи, които са напуснали наскоро страната си. Повечето от тях се намират там вследствие на внушението на гръцкото духовенство изобщо и по-специално на митрополитите, които искат на всяка цена да внушат на българите, че руският император е единственият закрилник на Източната църква. Гръцкият патриарх и цялото духовенство не престават да се хвалят с това, че русите били склонни да признаят тяхното превъзходство в случай на нужда. Русия добре познава тази слабост на гърците и добре умее да ласкае тяхното честолюбие; вследствие на това никой духовник, монах или който и да било друг не може да стъпи на руска земя, без да има специалното разрешение на патриарха.

Ние се намираме в такова положение, изправени пред гръцката и руската политика, че ако Портата не вземе необходимите мерки за предотвратяването на тези затруднения, дори и самата Порта може да се изложи на известна опасност.

Има много гръцки и руски тайни пратеници, които кръстосват страната, като се представят за едри и амбулантни търговци и за пътници, които обаче намират твърде малко приятели или последователи с изключение на порусените владици, което е истинска опасност за Високата порта. Например няколко дена преди пристигането ми в Цариград беше дошъл някой си Грегориевич(3), който се представи за професор в Одеса и има намерение да обиколи България и да стигне чак до Атон; при пристигането му в Цариград един от моите познати ме посъветва да се присъединя към господин Грегориевич и да пътувам заедно с него в качеството на водач, като за тази услуга аз ще бъда напълно освободен от патриарха чрез посредничеството на г. Н. Аристарки, шарже д’афер на Влахия. Аз не исках да приема това предложение, убеден, че това е несъвместимо с благото на моята страна и че това е против интересите на Великата (Високата – бел. на Ц.Б.) порта, на която аз съм верен поданик. Ето един руски политически деец, който иска да се представи на българите от Тракия като носител на щастливо бъдеще. Той не ще пропусне да възхвалява своя император, да доказва привързаността на своя владетел към българите и желанието му да събере всичките славяни под господството на самодържеца; той ще говори на простия народ, че неговият император е покровител на всички народи, които изповядват християнството, ревностен закрилник на Патриаршията, и дори ако е необходимо, че е без съмнение приятел на султана и той ще намери нови последователи на своето учение между погърчените българи и преди всичко между гръцкото духовенство. Последните ще използуват за себе си познанството си с един такъв агент на Русия. Както агентът, така и гърците не ще пропуснат да разправят, че гърците са в същност истинските цивилизатори на България и с това ще се мъчат да дадат нова форма на своята политика, опасна за България и дори за Високата порта.

Всичко това отлично се съгласува със стремежите на гръцкото духовенство и на погърчените българи, които за пари продават на гърците своя тежко болен народ и доброто на българските църкви. Един пример за тази дейност е поведението на търновския митрополит. Този митрополит още с пристигането си в Търново извика при себе си всички погърчени българи, държа се като патриарх, като назначи и логотет, върховен съдия и настоятел, каквито никога не е имало в Търново и каквито са известни само в Цариград. Той извърши същите назначения и в Свищов. Тази мярка беше осъдена от верните на Високата порта поданици, които добре виждат намерението народът да бъде потискан с неизвестна и скрита цел; те сметнаха, че това нововъведение, извършено без разрешението на правителството, ще ядоса Високата порта. Митрополитът каза на народа, че е направил това само за да издигне заслужилите хора, но народът вижда ясно, че главната му цел е да си спечели съучастници или да изведе на добър край замислите на своята политика. Никой обаче не смее да си отвори устата от страх да не бъде изселен.

Съучастниците му се зарадваха от това положение; между най-верните му се намира някой си Димитри Бегликчи (събирач на данъци), който получава голяма заплата от митрополита – възможно е да има много други, които правят същото, но аз не зная нищо положително за това. Без разрешение на правителството те прибавиха по пет пиастри към всеки харач, като казват, че тези пари ще послужат за изграждане на училища, но населението остро се противопостави на това и волята на митрополита не беше изпълнена. Тези хора обаче продължават да натоварват народа с разни данъци, като казват: този е за църквата, този е за училищата, този най-сетне е за патриарха, но народът не смее да се оплаква от страх да не навлече върху себе си афоресването на митрополита и гнева на патриарха – този гнет се увеличава от обстоятелството, че всички събирачи на данъци са погърчени българи. Митрополитът и неговите поддържници забогатяват от тези пари и безразсъдно говорят, че ги използуват, за да откупят християните от Високата порта, т.е. че те са задължени да правят всевъзможни постъпки, за да получат свобода за изповядване на християнството, като че ли Високата порта не разрешава да се изповядва християнството, без да бъдеш принуден да плащаш значителни суми. Митрополитите купуват от Патриаршията своята митрополия, поради което задлъжняват на сарафите, например търновският митрополит задлъжнял 800 хиляди пиастри, за да плати митрополията си на Патриаршията и на логотетите; за да съберат тези пари, те угнетяват народа и хвърлят всичко върху Високата порта.

И това се върши днес, във време, когато пашите вече не смеят да купуват своите санджаци. Тази мъдра мярка би могла да бъде приложена от Високата порта към християните (архиереите), за да бъдат премахнати гибелните последици от гръцката политика.

Трябва да отбележа, че всички българи гъркомани имат голямо предпочитание не само към езика, но дори и към гръцките имена. Ето защо те на драго сърце променят имената си, например Никола, Петър и т.н. на Николаки, Петраки и т.н., за да минат за гърци, но за щастие това предпочитание към всичко гръцко го няма сред самия народ, който, тъкмо напротив, обича своя произход, изпълнява съвестно своите задължения към Високата порта и ще бъде готов да пожертвува имота и живота си за интересите на Негово величество затова е нужно само бащинско отношение от страна на Високата порта.

Въпреки размерите, които гръко-руската политика е взела, още не е късно тя да бъде задушена и обезсилена веднъж завинаги.

Ако Високата порта, която вижда предаността и верността на българите, им дари своето доверие като на свои многообични деца и им даде архиереи и духовенство от тяхната народност, тя ще спечели с това тяхната безгранична признателност, а българското духовенство ще изкорени за малко време гръцката политика, ако Портата му даде пълна свобода да открие народни училища, за да не отиват младите българи да учат в Русия или в Гърция. Ако Високата порта заповяда да се печатат българските книги в самата страна, това ще спре внасянето на книги, печатани в Одеса, в Букурещ, в Атина и т.н., от които последствията са много печални. Ако правителството на Негово величество избере една българска депутация от членовете на духовенството или от граждани, които, бидейки напълно независими от Патриаршията, биха изложили всички нужди на народа пряко на Високата порта, и най-сетне ако в българските градове се създадат съдилища, съставени от мюсюлмани и българи, за да можем да се защищаваме срещу гръцките интриги и да насочваме народа по правилния път на подчинение и преданост към Високата порта, всички тези мерки, взети заедно, ще дадат възможност на правителството да види голата истина и ще попречат на гръцките интриги да заблуждават Високата порта.

Мой дълг е също така да заявя на Високата порта, на Правителството на моя Височайш владетел, че в момента на моето пристигане в Атон аз намерих всичките манастири обхванати от революционно брожение и напълно отдалечили се от техния дълг към Високата порта – това беше по времето на въстанието на остров Крит – един монах, Иларион, начело на 70 души, които той събрал от разни гръцки манастири, пак по време на пристигането ми в Атон, беше завзел всички пътища и беше привлякъл на своя страна голяма част от гръцките монаси от Атон. Той заявяваше, че скоро ще пристигнат от Пелопонес кораби и войски, целта на които била да заемат страната – най-сетне той заявяваше, че въстанието срещу Великия владетел щяло да бъде всеобщо. Той поиска подписите и печатите на манастирите, които, заслепени и престъпни, не се поколебаха нито за миг да изпълнят неговото искане.

Между 20 атонски манастири 4 господствуват над другите и при всеки важен случай техните подписи и техните печати се смятат за решаващи; трите гръцки манастира на Лавра, Ивер и Ватопед са сложили вече своите подписи и поставили своите печати и оставаше само сръбският манастир в Хилендар (в този манастир се намират български монаси), но игуменът на манастира Евтими, грък по произход, искаше да се присъедини към този акт и да се обедини със сънародниците си. През време на моя престой в този манастир аз виждах опасностите, които ни заплашват, и като установих, че българските монаси са привързани също като мене към каузата на Високата порта, аз ги посъветвах да се противопоставят печатът на манастирите да бъде предаден на игумена. Аз им посочих какви бяха последствията на вероломството, на бунта на игумените на манастирите, всички гърци по произход (това е станало по време на гръцкото въстание – преди 22 години) и макар че аз бях заточен, те се вслушаха в моите съвети и печатът не беше предаден на игумена. Последният обаче ми отправи горчиви упреци, заплаши ме с наказание и не престана да ме преследва чак до момента, когато монахът Иларион, заловен от солунския паша, бе екзекутиран в същия град.

Имам чест да съобщя на Високата порта, че ми е известно, че в манастирите на Атон съществуват две партии – една гръцка и една руска; те не само заговорничат в чисто гръцките манастири, но дори и в сръбските манастири на Хилендар, и в българските манастири на Зограф. Най-лошото и най-ужасното е това, че често се вършат убийства в споменатите манастири монасите се убиват едни други или си служат с хора, плащани за целта. Само преди шест години един монах на име Неустам, от Хилендарския манастир, е бил убит по заповед на игумена Евтими, което е било извършено пред очите и със знанието на всички по-късно, само преди две години, един млад сърбин (монах) е бил заклан, след това толкова други подобни престъпления бяха извършвани често и всеки от Атон може да потвърди истинността (на думите ми – доб. м.), например предшественикът на сегашния ага беше намерил преди две години един обезглавен труп край пътя за Куна, но не се знае дали това е бил монах или някой пътник. На всичко отгоре гръцките игумени хвърлят в затворите тези монаси, които не искат да съдействуват на тяхната политика, други пък биват изгонвани от манастирите завинаги; по този начин са били изгонени от Хилендарския манастир дванадесет сърби, защото са изразили открито своето отвращение от гръцките интриги. Тези монаси подадоха оплакване до княз Александър и последният обеща да доложи за това на Високата порта, да изпрати комисия в Хилендарския манастир и най-сетне да отправи възражение до Портата срещу насилията на игумена Евтими.

Българският зографски манастир става сега арена на гръко-руската политика; например един монах, архимандрит Анатоли, грък по произход, бивш свещеник на руската дипломатическа мисия в Атина, се настани в този манастир, накичен с руски ордени; освен това роден и възпитан в Гърция, той обединява в своето лице две политики – гръцката и руската. Този човек потиска и малтретира всички хора, които отказват да се погърчат или порусят – дори преподобният хаджи Викенти, толкова уважаван в България и известен със своята искрена привързаност към Високата порта, беше неколкократно жертва на омразата и отмъщението на архимандрит Анатоли. Общоизвестно е и това, че този архимандрит си е присвоил сумата 4000 австрийски дуката от манастирската каса, за да си купи място или къща в Атина; това ясно доказва, че този човек иска само едно – да си приготви своевременно едно убежище, понеже неговите интриги, вече добре известни, започват да привличат вниманието на Високата порта. Аз чух, че той в скоро време щял да пристигне в Цариград, за да има свиждане в Патриаршията.

Агата, който се намира в Атон, не само че не се меси във всичките интриги, но той не притежава нито необходимата сила, нито възможността да спре злоупотребите и да води скрита и добре организирана борба. Наистина има въоръжени сеймени (нещо като милиция), но тези хора нито са мюсюлмани по националност, нито хора с честно и безупречно поведение – за тази длъжност най-често се избират скитници, крадци или разбойници. Те остават под непосредствените разпореждания на игумените и са заплащани от манастирите.

Патриаршията и митрополитите изпращат всяка година на заточение в Атон голям брой хора от разни професии без никакъв ферман на Високата порта; агата не знае нито техните имена, нито манастирите, където те се намират. Несъмнено на Високата порта е неизвестна скритата и престъпна цел на тези деяния на Патриаршията, която вярва с тези средства да успее да се добере до властта наред със законната власт на правителството на Негово величество.

Ето защо игумените на манастирите хвърлят в затвора, осъждат и убиват свободно монасите без никакъв съдебен ферман само по собствена прищявка, без да се боят нито от божия гняв, нито от правосъдието на Високата порта.

И така, ако агата в Атон остане в това незавидно положение, ако Високата порта не му даде потребната власт, ако Софроний и Дионисий от Лаврата, Иларион от манастира Ивер, Давид Катомуш, игумен от манастира Ватопед, Дионисий Юри от манастира Несопотам, Прокопи от манастира Русик, Евтими от Хилендар и Анатоли от Зограф останат и по-нататък начело на манастирите и не бъдат наказани за техните злоупотреби и престъпления от правителството на Високата порта, те не само ще погърчат българските и сръбските монаси, но и ще насадят толкова политически неща, че след това Високата порта с голяма мъка ще може да ги изкорени. Предвид на това, че Атон е, така да се каже, огнище на гръцко-руската политика, предвид на това, че игумените имат своите апостоли, които изпращат по цяла България, ще бъде дори от полза за Високата порта час по-скоро да бъдат взети строги мерки, за да изчезне веднъж завинаги тази явна опасност.

Всички тези неща, които аз току-що изложих, са добре известни на Патриаршията – угнетяваните монаси често са идвали в Цариград да търсят правосъдие, но вместо да го получат, те чуват само груби думи и получават нови наказания; това прекрасно отговаря на намеренията на игумените, които почти винаги, за да спечелят Патриаршията и за да получат нейното одобрение за своите неправедни дела, си служат с пари и с измами.

Ето защо аз се страхувах да искам справедливост от Патриаршията срещу неправдите на Търновския митрополит, който ме прати на заточение без никакво разрешение от страна на правителството – неколцина от моите приятели (българи) направиха постъпки в моя полза, но те не получиха никакъв благоприятен отговор. Най-сетне, уморен да живея в несигурност, аз помолих агата на Атон да ми даде тескере и след като го получих, не намерих по-добър изход от този да избягам от моя затвор, където изстрадах толкова много.

Аз падам пред трона на моя владетел и моля смирено за справедливост и закрила срещу Патриаршията, която ме преследваше единствено заради моята искрена привързаност към правителството на Негово величество. Аз заявявам също така на Високата порта, че когато тръгвах, там пристигна един руски архимандрит, който извършваше богослужението във всичките манастири, придружаван от Анатоли; той доведе със себе си един гръцки професор от Атина, когото остави в Атон.

Аз завършвам моето смирено изложение, като заявявам, че нямам никакво друго желание, освен да служа горещо и вярно на правителството на Негово величество, както и на моята страна, на службата на която аз се посветих от най-ранната си младост. Аз моля милостивия бог да ми позволи да видя благоденствието на моята страна под бащинския скиптър на Негово величество и да ми бъде позволено във всички условия да докажа, че аз съм верен и предан поданик на моя Владетел –

Подписан архимандрит Неофит

 

След подписването на Хатихумаюна (султански ферман, гарантиращ равни граждански права на християните спрямо мюсюлманите в Османската империя) през 1856 година, българите издействат ръкополагането на Макариополски за епископ на цариградската българска колония. През 1857 година, за да тушира засилващата се враждебност между българите и Патриаршията, Високата порта предлага на патриарха да свика събор, който да се произнесе по българските искания. След двегодишно заседаване участниците в събора застават зад позицията на Патриаршията, което кара цариградските българи да предизвикат сами скъсване с нея.

Така на 3 април 1860 година, под ръководството на Иларион Макариополски, бива организирана Великденската акция. По предварителен сценарий, по време на службата Иларион не споменава името на гръцкия патриарх, което според църковните канони означава отхвърляне властта на патриарха. След акцията всички общини се отказват от гръцките си духовници и признават за свой църковен глава Иларион Макариополски. В отговор през 1861 година Гръцката патриаршия заточва Иларион и подкрепилите го Паисий и Авксентий. Иларион остава заточен до 1864 година, след което се установява в Ортакьой.

На 27 февруари 1870 година, след 30-годишна борба, българите постигат своята църковна независимост. Учредена е Българската екзархия с пръв екзарх Антим I. Иларион Макариополски е един от кандидатите за екзарх, но бива отхвърлен от Високата порта. Макар разочарован от факта, че не получава заслужения пост, през 1872 година Иларион е ръкоположен за Търновски митрополит. В качеството си на такъв той насърчава просветното дело в цялата област. През 1874 година полага основите на Петропавелската духовна семинария в Лясковец. Умира на 4 юни 1875 година в Цариград. Погребан е в двора на желязната църква „Свети Стефан“.

Постигането на църковна независимост е голям успех за възрожденските българи. Тя носи признаване на българите и техните етнически граници в рамките на Османската империя. Огромен принос това да се случи има Иларион Макариополски, който посвещава живота си на църковното движение и борбата срещу Гръцката патриаршия.

Какво кара този човек със светло бъдеще в духовното дело да се захване с революционна дейност? Тук е мястото да отдадем заслуженото на друг голям български революционер – Георги Раковски. По това време той разгръща мощна пропагандна дейност, която оказва силно влияние върху българската младеж. През 1861 година, като следствие на икономическа криза в Османската империя и провежданата стопанска политика, потискаща българите, в революционните среди настъпва раздвижване. Стоил Попов от Калофер и Левски полагат едни от първите усилия за  вдигане народа на борба. По това време българското общество е крайно неподготвено за бунт, пореди което и първият революционен опит на Дякона е неуспешен.

Вместо да се откаже от народното дело, на 3 март 1862 година Левски напуска родния си град и се отправя към Сърбия, за да се присъедини към Първата българска легия, организирана от Раковски. Според легендата по време на военни упражнения той прави „левски скок“ и така получава своя прякор. Тук Левски осъществява контакти с българската революционна интелигенция и добива първия си боен опит, сражавайки се храбро с турските части. След разтурянето на легията той се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 година за кратко е в Румъния. Лятото се завръща в България. Затворен е за няколко месеца в Пловдив, заради участието в легията, но след застъпничество на видни българи е освободен. През зимата на същата 1863 година за кратко посещава класното училище на Йоаким Груев. Любознателността е основна черта в характера на Левски, но разочарованието от празните обещания на вуйчо му го отдалечава от науката и го насочва към революционните идеи.

От 1864 година до началото на 1867 година в различни български селища (Войнягово, Еникьой и Конгас) Левски се занимава с учителска дейност. Той учи децата на четмо и писмо, разказва им истории за славното минало на България, пее им хайдушки песни и често изнася уроците си сред природата. Наред с даскалската си дейност той развива революционна пропаганда и подготвя местни дружини, които дават отпор на турски и черкезки разбойнически банди. През пролетта на 1867 година заминава за Румъния, където по препоръка на Раковски е избран за байрактар в четата на Панайот Хитов.

В Белград укрепва познанствата си от Първа легия и се среща с нови революционери, сред които Ангел Кънчев и Любен Каравелов. Скоро след организирането на легията сръбското правителство започва да се държи крайно враждебно с легионерите и в крайна сметка и Втора легия е разтурена. Поведението на тамошните власти променя революционния мироглед на Левски завинаги. Той осъзнава, че всяка помощ, осигурена от чуждо правителство, в никакъв случай не е безкористна. Досега Апостола се е съгласявал с теорията на Раковски, че бунтът трябва да бъде постигнат чрез намесата на чети, навлизащи в България от чужбина.

Опитът с четата на Панайот Хитов, нейният неуспех и първите му революционни стъпки още през 1861 година подсказват на Левски, че погледът на революционерите трябва да се насочи към вътрешността на страната. Само изграждането на стабилна комитетска мрежа в рамките на Османската империя би могло да подготви народа за въстание. Тази стратегия, макар и първоначално трудно наложена от Апостола, е възприета от всяка една бъдеща българска революционна организация – чак до ВМРО. През февруари-март 1868 година Дякона трябва да отложи плановете си поради тежка операция, от която трудно се възстановява.

Укрепил здравето си, Левски заминава за Румъния заради преследванията, на които са подложени легионерите от сръбското правителство. През август 1868 година отива в Букурещ и се свързва с „Българско общество“, което осигурява и паричните средства за първата обиколка на Апостола из България. Предполага се, че през есента на същата година двамата великани на българското революционно движение – Васил Левски и Христо Ботев се срещат и заживяват заедно при изключително тежки условия в изоставена мелница край Букурещ. Според тази теза Ботев е силно впечатлен от личността на Апостола и в писмо до Киро Тулешков той пише следното:
„ПРИЯТЕЛЯТ МИ ЛЕВСКИ, С КОГОТО ЖИВЕЕМ Е НЕЧУТ ХАРАКТЕР, КОГАТО НИЕ СЕ НАМИРАМЕ В НАЙ-КРИТИЧЕСКО ПОЛОЖЕНИЕ, ТО ТОЙ И ТОГАВА Е ТАКЪВ ВЕСЕЛ, КАКТО И КОГАТО СЕ НАМИРА В НАЙ-ДОБРО ПОЛОЖЕНИЕ. СТУД, ДЪРВО И КАМЪК СЕ ПУКА, ГЛАДНИ ОТ ТРИ ДЕНЯ, А ТОЙ ПЕЕ И СЕ ВЕСЕЛИ. ВЕЧЕР ДОДЕТО ЩЕ ЛЕГНЕМ, ТОЙ ПЕЕ; СУТРИН ЩОМ СИ ОТВОРИ ОЧИТЕ ПАК ПЕЕ. КОЛКОТО И ДА СЕ НАМИРАШ В ОТЧАЯНОСТ, ТОЙ ЩЕ ТЕ РАЗВЕСЕЛИ И ЩЕ ТЕ НАКАРА ДА ЗАБРАВИШ ВСИЧКИ СТРАДАНИЯ. ПРИЯТНО Е ЧОВЕК ДА ЖИВЕЕ С ПОДОБНИ ЛИЧНОСТИ”.

Основната причина тяхното познанство да се оспорва е фактът, че оригиналът на въпросното писмо не е достигнал до нас, а първата му публикация е направена от Захари Стоянов.

На 11 декември 1868 година с параход от Турну Мъгуреле Дякона тръгва за Цариград. Оттам започва първата си обиколка във вътрешността на страната, подпомогнат от „Българско общество“. Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Свързва се с доверени познати и проучва обществените настроения и готовността на народа за бунт. Обнадежден е от постигнатите начални резултати и на 24 февруари се завръща в Букурещ.

На 1 май 1869  година Апостола предприема втората си обиколка. Този път се снабдява със сведения за вътрешни дейци, с пълномощно и прокламация, издадени от името на Привременното правителство в Балкана. Естествено, такова не съществува, но Левски правилно преценява, че по-лесно ще печели сърцата на хората, ако се представи от името на авторитетна организация. Създава контакти в Румъния – като този с Данаил Попов, който първоначално го препоръчва на брат си в Плевен, а по-късно служи на Апостола за връзка с емигрантските среди във Влашко. Братът на Попов запознава Левски с хора, верни на освободителната борба, в градове, близки до Плевен, и така започва изграждането на комитетската мрежа – първо в Плевен, а после и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други селища. По време на втората обиколка Апостола преосмисля преценката си за готовността на народа за скорошно въстание и заключва, че е нужна много по-задълбочена подготовка.

На 26 август 1869 година Левски се завръща в Букурещ. Той има ясна представа за обстановката в България и за възможността за успех на комитетската мрежа, затова трябва да убеди емигрантската революционна интелигенция в правотата на идеите си. Първоначално среща пълно неразбиране сред революционерите, които още таят надежди,че помощта ще дойде от другаде. В края на годината Апостола, заедно с Любен Каравелов, участва в основаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Макар Каравелов да възприема някои от идеите на Левски, двамата водачи на революционното движение се разминават в основните си възгледи. За Каравелов участието на съседните балкански народи в бъдещата революция е абсолютно задължително, докато Левски смята, че това би спомогнало за бунта, но основната роля трябва да изиграе българското население.

Според Апостола, докато българите не са напълно готови за самостоятелно въстание, те не трябва да влизат в никакви съюзи със съседни народи и правителства (той много добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград). Левски осъзнава, че всякакви преговори със сръбското правителство са безсмислени, поне докато в съседната държава властва монархическият национализъм и идеята за „Стара Сърбия”, която включва български земи. Въпреки това, Левски е привърженик на идеята за общи действия на балканските народи и за балканска федерация. Но за разлика от Раковски и Каравелов, които са съгласни с идеята за държава обединяваща всички народи и балкански земи – освободени и неосвободени, Левски желае самостоятелна българска държава. Той иска българския народ да бъде равен на останалите балкански народи. Тук трябва да бъде споменато и отношението на Левски към Западните Великите сили – той осъзнава, че те толерират Османската империя с оглед собствените им интереси в Източния въпрос.

За разлика от консервативните среди в националното движение, Левски поставя отношенията с официална царска Русия на принципни основи. Той вижда дълбокото различие между политиката на Русия и тежненията на българската революция, както и различията в крайните цели, към които се стремят двете страни. В същото време, теглейки разделителната линия, той преценява обективната възможност за единодействие в общата борба срещу Османската империя.

Желанието на Левски за независимост на движението, за неговата чистота, без намеса на чужди агенти, независимо от кои държави са те, произтича главно от национално-патриотични му съображения. Именно поради това през 1869 година, когато се сблъсква с един руски агент, препоръчан от Одеското българско настоятелство като добър патриот, бързо го прогонва.

Разочарован от неразбирането, което среща сред емигрантите, през май 1870 година Левски се завръща в България, заема се с доизграждането на комитетската мрежа и създаването на ВРО (Вътрешна революционна организация). За столица на организацията е избран Ловеч, а комитетът там се смята и за БРЦК. По този начин през 1870-1872 година в българските революционни среди съществуват не само две основни идеологии, но и два централни комитета – Каравеловият в Букурещ и този на Левски, който действа в България. ВРО все повече добива вид на мощна революционна организация.

Апостола прозира, че за делото са нужни средства, които могат да бъдат осигурени от презряното от него чорбаджийско съсловие. Събирането на пари според Дякона трябва да бъде доброволно, но при отказ революционният натиск е позволен.

Към края на 1871 година ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Левски не прекратява напълно връзките си с Букурещкия БРЦК – поддържа отношения най-вече чрез Данаил Попов. През същата година БРЦК му изпраща двама помощници – Ангел Кънчев и печално известния Димитър Общи.

Наред с организационното укрепване и доизграждане на ВРО Левски съсредоточава внимание към изготвянето на закон, който да служи като програма и устав на организацията. Няма точни сведения кога този документ е изработен, но се предполага, че е завършен през август-септември 1871 година. Левски го нарича „Нареда до работниците за освобождението на българския народ”. Именно в „Наредата” (първата й част) Левски излага възгледите си за бъдещото въстание. В този документ революцията се разглежда като всеобщо народно дело, в което да се включат всички обществени слоеве: богатите, които имат средства; учените, които имат знания; всички, които могат да носят оръжие. Предвижда се въстание през зимата, защото по това време мъжете са в селата и градовете, а турците ще имат затруднения при действията си. Във втората част на „Наредата” Апостолът определя организационните структури, правата и задълженията на комитетите и членовете. Централният комитет може взима решения по въпросите за избухване на въстанието, привличането на съюзници и въоръжаването. Частните комитети пък са ядрото, в което трябва да се реализира и доведе до успешен край народната революция. Интересен факт е, че при изготвянето на проекта за устав/програма, Левски дава възможност на комитетите да дават идеи, тъй като в политическата платформа на организацията ясно е казано – всички въпроси трябва да се решават чрез „висшегласие”.

От началото на 1872 година ВРО поема курс за обединение с букурещкия БРЦК. Естествено, тази дейност на Левски е приветствана и от 29 април до 5 май се провежда първото общо събрание в Букурещ. Вътрешните дейци имат предимство в квотата спрямо емигрантите – 33 на 17. На първото заседание на 29 април е избрана комисия в състав: Любен Каравелов, Васил Левски, Киряк Цанков и Тодор Пеев, натоварена да изработи програмата и устава на БРЦК. Комисията приключва работата си още същия ден, тъй като очевидно документите са уточнени предварително в срещите между Левски и Каравелов. Тези срещи се състоят в дома на Каравелов в Букурещ, непосредствено преди откриването на събранието. Проектът за структурата на БРЦК на Левски е пренебрегнат за сметка на идеите на Каравелов. Вместо два централни комитета (в Букурещ и България) както досега, се приема да съществува единен БРЦК с неизвестно местонахождение.

Обикновено в литературата се посочва, че Левски прави отстъпки в името на единството между вътрешната организация и емигрантските дейци. Тези компромиси обаче не накърняват основите на революционно-демократическата му платформа. Идеите му за големите стратегически въпроси на революцията успяват да се наложат. Според новата програма главната цел на БРЦК е освобождението на България чрез революция: „морална и с оръжие”. Дяконът е избран за „главен апостол” на цяла България. Също така всеки член на Централния комитет (ЦК), „дето и да бъде той, може да представлява целия централен комитет, ако само той има в ръцете си „пълномощно писмо“. Такова писмо е предоставено на Левски и той получава неограничени (в рамките на организационния устав) правомощия за дейността си във вътрешността на страната.

С пълномощното писмо на 1 юли 1872 година Левски се завръща в България и продължава дейността си по организирането на комитетите. Междувременно насочва вниманието си към доставянето на оръжие. Принудителното събиране нa средства най-вече от чорбаджии, става честа практика. Той отправя искане до Каравелов да осигури чрез сръбското правителство обучение за 150-200 българи в Белградското военно училище, които в последствие да се превърнат във военните ръководители на бунта.

След събранието в Букурещ организациите в България стават все повече и повече, а хората, назначавани за помощници на Дякона, не му помагат особено. Поради тази причина той решава да раздели страната на революционни окръзи – Орханийски (Ботевградски), Търновски, Сливенски, Ловешки и други. Всеки окръжен център трябва да ръководи местните революционни комитети в окръга. За общ контрол на дейността на комитетите и за наблюдение на врага е създадена тайна полиция. Формира се и тайна поща, снабдена с пароли, кодове и псевдоними. Организирането на окръзи в цялата страна е осуетено от сътресенията, които настъпват в БРЦК през 1872 и 1873 година.

За основен виновник на случилото се се счита Димитър Общи. Наложен от ЦК за помощник на Левски, Общи е много недисциплиниран, самолюбив, дребнав, словоохотлив и като цяло неподходящ за революционна дейност. Освен всичко друго, той плете интриги срещу Апостола, стремейки се да изземе функциите му, като дори успява да настрои някои частни комитети срещу него. Левски дори пише на ЦК с молба да „обуздае“ Димитър Общи. ЦК излиза със становище, потвърждаващо ръководната функция на Левски. Дадено му е правото да предупреди за последен път Общи и ако последват нови провинения, да наложи смъртно наказание, но както събитията показват, това се оказва безрезултатно.

Дякона по начало е съгласен обирите на държавни институции да се превърнат в практика за набиране на средства, но едва когато организацията е добре изградена и готова да се защити от ответната реакция на имперските власти. Ето защо той категорично забранява на Димитър Общи да извърши планирания обир на турската поща в прохода Арабаконак. Въпреки забраната Общи действа на своя глава и на 22 септември 1872 година организира нападението. Първоначално властта приема версията, че случилото се е дело на „уволнени войници“, както докладват някои свидетели. Заради словохотливостта на няколцина от участниците обаче властта скоро разбира истинската цел на грабежа и залавя организатора Димитър Общи. Арестуваният, вместо да следва неписаните закони, решава, че трябва да покаже на света, че обирът е политическо деяние, започвайки да разкрива имена и подробности около организацията.

Турското правителство получава неоспорими доказателства за съществуване на територията на империята на конспиративна бунтовна организация, водена от вече издирвания Васил Левски. След като научава, че  Димитър Общи издава всичко, Апостола предупреждава местните организации да вземат мерки. Междувременно ЦК излиза с неясна и неадекватна позиция по отношение на обира. Предписва първо да се нападне затворът и да се освободят задържаните, а ден по-късно настоява за преждевременно вдигане на въстанието. Левски също обмисля нападение на затвора, но преценява, че то може да има пагубни последствия  за организацията. Вдигането на въстание в обстановка на повишена бдителност на правителството също е немислимо.

Все пак като привърженик на принципа на вишегласието, Левски не отрича решенията на ЦК еднолично, а заставя всеки комитет да отговори на нареждането на ЦК. Общото мнение съвпада с това нa Апостола – народът все още е крайно неподготвен за въстание. Дяконът решава, че трябва незабавно да замине за Румъния и да разубеди БРЦК относно решението за въстание, като им изложи народните настроения. В същото време той нарежда на вътрешните комитети все пак да се подготвят усилено за бунт. Мнозина другари съветват Левски да се прикрие, докато вълненията отминат. Междувременно правителството създава мрежа от шпиони с цел да открият Апостола.

Левски заминава за Ловеч, където пристига на 25 декември 1872 година Положението, което заварва там, е изключително тежко. Комитетът не действа адекватно, а и властта е на крак. Къщата на председателя поп Кръстьо е под наблюдение и среща между него и Апостола е невъзможна. Левски тръгва с Никола Цветков на 26 декември за Търново. В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто съдържател е и член на комитета – Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата версия там Левски е трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии вината за предателството не бива да се хвърля върху свещеника. Апостола на свободата е заловен от заптиета, обкръжили ханчето. Дяконът опитва да си пробие път чрез стрелба, но е ранен и хванат. От Къкрина е върнат в Ловеч, а после е закаран в Търново и София, където е съден.

Пред съда Левски се държи изключително твърдо и не издава никакви подробности около организацията, като поема цялата отговорност за дейността върху себе си. Гордо и борбено защитава делото на революцията и правото на България да бъде свободна. Съдиите, сред които е и българинът Иванчо Хаджипенчович, опитват всякакви хитрини, за да накарат Апостола да проговори. Задават му объркващи и подвеждащи въпроси, опитват се да надхитрят този, който дълги години ги е надхитрявал. Като не успяват по този начин, съдиите предприемат друга тактика – изправят пред Левски редица негови бивши съратници: Дидьо Пеев, хаджи Станьо, Петко Милев, братята Хаджииванови, Анастас Попхинов и други. Апостолът обаче не трепва. На 8 януари съдът изправя срещу Левски Димитър Общи, виновен за случващото се. Общи също предава Апостола и разказва за делата му. Според редица мемоаристи, участници в процеса, Левски станал и заплюл предателя. Професор Николай Генчев отхвърля това твърдение и пише следното:

„НИМА МОЖЕ ДА СЕ ДОПУСНЕ, ЧЕ И ПРЕД САМАТА СМЪРТ ЛЕВСКИ ЩЕ УДАРИ ПАДНАЛ ЧОВЕК, ЩЕ ОМЪРСИ СЕБЕ СИ, КАТО ЗАПЛЮЕ ЕДИН ПРЕДАТЕЛ. ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ ТОЙ БЕШЕ ПРЕДВИДИЛ ДРУГО ОТМЪЩЕНИЕ”.

Процесът срещу Левски остава забулен в тайнственост. За него не пише нито турската, нито световната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин преборва цяла империя с воля и вяра в народното дело.

Осъден на смърт и на 6 февруари (18 нов стил) 1873 година Апостола на свободата е обесен на мястото, където днес се издига неговият паметник в столицата. Смъртта му не просто предизвиква потрес и скръб сред революционните среди в България и в Румъния, но бележи началото на криза и сътресения, от които революционното движение никога няма да се възстанови напълно.

Левски оставя на поколенията около 140-150 писма и прокламации, в които излага идеите си за равноправието на хората, за човешките права и свободи, идеята за демократичното управление, за общуване между народите и съвършеното равенство между тях, идеята за законността и равенството пред законите – идеи, актуални и до днес.

Христо Ботев е нашнационален герой и най -голям поет на българското възраждане. Със своята мисъл и с творчеството си той отбелязва непостижим връх в нашето национално-революционно движение преди Освобождението и в неговата идеология.

Творчеството на Христо Ботев създадено в периода 1867-186 г. е наше национално богатство. То ни представя блестящи образци на публицистиката – огнени политически статии и фейлетони, написани с емоционална страст и с полет на фантазията, те поставят актуални и общочовешки проблеми, пренасят ни в богат свят от иносказателни образи,правят ни съпричастни към идеите и чувствата на голямата Ботева личност.

А безсмъртната Ботева поезия проникната дълбоко от освободителните идеи на епохата и от могъщия патриотизъм  на поета ни дава възможност за общуване с красотата. В необикновената мощ на изразените чувства и в съсвършенството на художествената и форма се е отразил поетическият гений на българският народ.

По това каква частица от сърцето и от разума на Ботев носим у себе си, ние трябва да мерим своето българско, човешко достойнство.

По това какво знае за него трябва да мери културата си , културният човек на века.

Ботев не се нуждае от съвременното прочитане. Той си е съвременен. Неговият език главно в статиите му може да подразни с граматическа отживялост, с някои диалектизми и русизми, но не и с архаизмите на едно закостеняло светоусещане, с някакви предвзети условности на израза, с трогателности, наивитет и сантименталности, така свойнствени на стила на неговото време и така чужди на нашето…

В лириката на Ботев живее един лирически герой, който и като психология и като чувствителност, и като начин на израз е напълно съвременен. Това е една от най-привлекателните черти на Ботевия гений, тъй като Ботев е човек с волев дух, абсолютно чужд на условностите и предразсъдъците на средата и времето си. В него се съвместяват някои от чертите на човека на бъдещето: политеизъм, свободомислие, отчужденост от стремежа към уреждане на живота към „добър живот“ /на примера на сат. „Странник“/.

Ботев изпълнява докрай с присъствието си всяко свое лирическо стихотворение. Това присуствие е динамично и стремително. У него няма описателност. Ботевите стихотворения са лаконични.Драматичните му изповеди са включени в стройни, прости рамки.

Това са белези на един съвременне поетически и изобщо художнически поетически стил. Ботев създава една новаторска поезия, която сама става начало на най-трайната традиция  в българската литература- нейната демократичност, национална самобитност и съпричастност с вечния човешки стремеж към духовно извисяване.

Литература: http://litclub.bg/library/bg/botev/index.htm

 

Писателското дело на Любен Каравелов е част от дейността на гражданина и патриота, революционния демократ и видния деец на българското национално-освободително движение.Многобройните стихотворения, разкази и повести, както и обществено-политическата и революционната му дейност имат една цел: да подбуди народа към самоосъзнание и борба. Богатството на личността и делото на Каравелов особено силно е охарактеризирано от неговия съвременник Захари Стоянов. „Не е било шега да се бори човек с Любен Каравелов, и още човек без чувства, без идеал, без идея. Той напрегнал своето перо по всички линии на  „Свобода“ и направил да потрепери всичко, где що се е намирало подло и спекулативно…Той не е бил само против османското тиранство, но въобще против всички деспоти по вселената , както са били и неговите последователи Левски, Ботев и пр. Тия именно негови широки принципи го възвеличават още повече, тия са, които ще го укрепят да бъде той велик между нас и въобще между човечеството за стотини години . Аз казах, че той е създал епоха в нашия политически живот. Не само това, той е направил и революция в литературата ни , той е дал направление…“

Каравелов е сред най-авторитетрите възрожденски журналисти, публицисти и литературни критици.Особено ярка е фейлетонната рубрика „Знаеш ли ти кои сме?“, в списването на която участва и Хр. Ботев. В отделните фейлетони в тази рубрика са засягани както политически, така и литературно-критически въпроси. Заради безкомпромисната критическа позиция на Любен Каравелов той си спечелва прозвището „букурещския цензор“ (Райко Блъсков).

В трите си периодични издания Каравелов превежда, в някака степен преработва и издава руските си разкази; пише и нови творби. В Румъния той издава част от текстовете си и като отделни книги.

Освен поет, прозаик, литературен критик, публицист, етнограф и фолкролист, Любен Каравелов  оставя и драматургични творби, най-забележителна сред които е драмата „Хаджи Димитър Ясенов“ (1872 г.).

В прозата, която пише в Румъния, авторът  се насочва към темата за социалните противоречия в градския живот. В сп. „Знание“ публикува три повести с общо заглавие „Три картини из българския живот“. В трилогията са включени „Маминото детенце“, „Извънреден родолюбец“ и „Прогресист“. Те са изградени върху независими един от друг сюжети и разказват за различни герои. Обединени са от общото заглавие „Три картини из българския живот“ и от епилог, в който са представени „Решението на камарата“ (Камара – Народно събрание). Решенията на Камарата оголват идеята на Любен Каравелов. Това, което обединява тримата главни герои от трите повести, е денационализацията им, отказът им от българска идентичност. Целта е да се покаже деградацията на личността, която в своя краен вариант стига до отказ от народностна идентичност.

При „Маминото детенце“ след поредица от престъпления спрямо близките си Николчо избягва отвъд Дунава и в края на живота му за него се грижи една циганка – тоест той се оциганява. За българските езикови рефлекси циганско е синоним на обездоменост.  Деградацията на героя води до обездомяване и пълно социално пропадане.

В останалите два текста се разгърнати други сюжети, илюстриращи отказа от българска идентичност в името на лично облагодетелстване и просперитет.

„Извънреден родолюбец“ – главен герой е отец Вартоломей, който минава през всякакви морални падения, вкл. прогонва родния си баща от прага на богатия си дом. Разказът на Алеко Константинов „Пази, боже, сляпо да прогледа“ е изграден върху този сюжет, който за пръв път в бг литература се появява като епизод в повестта на ЛК „Извънреден родолюбец“. Героят в „Извънреден родолюбец“ е духовник, който се отказва от българската си идентичност и приема отначало гръцка, а после румънска.

Жанрово „Прогресист“ стои между памфлета и повестта. Прототип на главния герои Иван Чучулигата – Йон Чучулигяну е съвременникът на ЛК Иван Касабов. ЛК го представя като човек, готов в името на своята кариера да се откаже от етническата си принадлежност – в движението на сюжета става румънски публицист и се оженва за румънка.

Обединяващото трите текста е отказът от народностната идентичност.

В Румъния Каравелов публикува и повестта „Хаджи Ничо“. Тук сюжетът представя противоположна стратегия в поведението на героя. Целта на Хаджи Ничо е за лични облаги да се възползва от националните идеали и стремления.

Важни за изясняване същността на героя са разказите за детството и за отношението му към младата влюбена в него Маргьолица, а също и сцените с тайното приготвяне и изяждане на храна и сцената при огледалото, когато Хаджи Ничо си представя как ще бъде „Цар Ничо“. С цел лични облаги Ничо се представя като патриот пред руснаците, а също и пред българската емигрантска общност.

В „Богатият сиромах“ и „Децата не приличат на бащите си“, също писани в Румъния, авторът съчетава три важни теми:

-за безправната участ и съпротивата на българите

-за социалните противоречия

-за съдбата на интелигента

В тези творби, както и в „Маминото детенце“, а преди това още в писаната в Русия творба „Българи от старо време“ Каравелов преосмисля оценката си за турчина и дори изгражда, макар и епизодични, образи на турци като носители на непозната за българските чорбаджии висока нравственост. Така на преден план изпъкват социалните, а не етническите противоречия.

Търновски период, 1877 г.

ЛК пренася печатницата си в Търново, където продължава издаването на сп. „Знание“. Тук издава и сборника „Разкази из българския живот“, който включна „Нено“, „Що е грях?“, „Ще ли им се върне?“. Първата творба се връща към интерпретацията на темата „за страданието на българското племе“, каквато я познаваме от ранните руски повести. Останалите два разказа още със заглавията си показват движение и във времето, и в мисленето.

В основата на сюжета на „Що е грях?“ ляга мотив, към който белетристът се обръща още в първата си публикувана през 1860 г. фикционална творба – разказът „Атаман болгарских разбойников“, който по-късно Л.К. превежда на български със заглавие „Войвода“. Както „Войвода“, така и „Що е грях?“ повествуват за последиците от физическото насилие, на което е подложена млада невеста от мъж, принадлежащ към етнически и религиозно власт имащия народ. В ранния разказ въпросът дали това е грях, който някой може да припише на жената, отсъства. „Войвода“ огласява изконното право на угнетените на съпротива – отначало чрез позоваване на закона (Първан) и впоследствие чрез институцията на отмъщението, която е прогласена като единственият възможен път (войводата Стоян).

Шеснадесет години по-късно, след като е написал и други разкази за отмъщението („Безмилостното отношение към престъпника друговерец или гръцки духовник е норма в Каравеловата белетристика, християнското милосърдие не е преграда пред жаждата за мъст.“/ Аретов, Н. Убийство по български. С., 1994, с. 43.) и е натрупал опит и като Председател на БРЦК, и като обект на издевателства от страна на някои от новите „млади“, Л.К. се връща към темата за насилието, но този път я разглежда от друга гледна точка – склонен ли е и доколко българският човек е готов да отмъсти.

Третият разказ – „Ще ли им се върне“ – е първото художествено произведение, отзвук на Априлското въстание, т.е. във времето на написването темата му е свръхактуална. Можем да кажем, че предшестващата го в рамките на сборника творба „Що е грях?“ огласява онези промени в мисленето на българския човек, които довеждат до въпросното въстание.

В тези разкази Л.К. се връща към темата за безправната участ и съпротивата на българина, като тук освен турци, като неприятели на българите са показани и представители на европейските Велики сили, които сп. Каравеловата интерпретация подкрепят издевателствата над българите по време на въстанието.

В Търново ЛК издава също стихосбирката „Нова песнопойка“.

„Българи от старо време“ заедно с „Житие и страдания Грешнаго Софрония“, „Криворазбраната цивилизация“, „Изворът на Белоногата“, бунтовните песни на Д. Чинтулов, поезията и публицистиката на Хр. Ботев, „Хубава си, моя горо“ на ЛК, са сред вечните текстове на бг литература.

За разлика от ранните разкази върху темата за безправната участ и различните форми на съпротива, където ЛК се учи на повествователни техники от Марко Вовчок, в повестта „Българи от старо време“ учените откриват влияние от повестта на Николай Гогол „Как се скараха Иван Иванович и Иван Никифорович“. Всъщност в рамките на повестта можем да наблюдаваме движение от естетиката на романтизма към естетиката на реализма. Това се осъществява чрез характеристиката и поведението на двамата главни герои.

Онова, което прави текстовете български, е вземането на сюжетите от българския живот. В „Българи от старо време“ действието се развива в родното място на Л.К. – Коприщица. Главните герои имат прототипи: Прототип на дядо Либен е дядото на Л.К. Прототип на Хаджи Генчо е бащата на Найден Геров.

Основната характеристика на Хаджи Генчо е, че той е краен консерватор. Дядо Либен е въплъщение на свободния човек – човек, свободен от всякакви предразсъдъци. Т.е. двамата герои представят двата типа човек, от които Л.К. се интересува – Дядо Либен се родее с героите от ранните повести, които носят черти на героя на Романтизма. Хаджи Генчо е предчувствие за героите, към които писателят ще се ориентира тепърва в творбите със социално-критическа насоченост.

„Българи от старо време“, както и „Маминото детенце“ напр., е изграден от поредица от анекдоти за главните герои, макар че и в двете повести има вграден не особено разгърнат сюжет.

Повестта започва с главата „Хаджи Генчо“. Чрез различни епизоди героят е представен като превъзхождащ съселяните си и по-образован (пее на певницата, т.е. в църква, учител е, „ако баба му е знаела две, той знае 200“), но в края на повестта той става жертва на суеверия. Това работи за комичния ефект при характеристиката му. Същият механизъм можем да наблюдаваме още във финала на Първа глава, която завършва със сцена, в която върху главата на Хаджи Генчо е захлупена тава с печен гювеч – този епизод е контрапункт, развенчаващ претенциите за превъзходство на героя, заявени в началото на главата. Важни за характеристиката му са епизодът с музея на Хаджи Генчо и епизодът с неговото училище.

В началото на втора глава, която представя Дядо Либен, е вградено въздействащото с патриотичния си възторг и носталгия лирическо отклонение „Обичам те, мое мило Отечество!“. За самия герой ЛК казва: „Дядо Либен обичаше своето отечество, но не цялото, а само Коприщица“. Това е важно с оглед характеристиката на епохата – възрожденският човек вече е започнал да обича неща извън семейството си.

Характеристиката на героите е постигната най-напред чрез пространството, което обитават (къщата на дядо Либен е на високо, от нея се вижда надалеч, градината е пълна с плодни дървета и т.н. – къщата на Хаджи Генчо е в двор, препълнен с незначителни стопански постройки). Също дрехите като характеристика на двамата герои – Х. Генчо и потурите му. Дядо Либен и различните му дрехи, оръжия и пр. Дядо Либен е поклонник на красотата – „в къщата му всичко трябваше да е хубаво, от кокошките до булките“ (булките – в смисъл младите жени, съпруги на синовете). Х.Г. е скъперник – Д.Л. е щедър и пр. контрастни характеристики.

Обикновено се приема, че в основата на сюжета на „Българи от старо време“ лежи конфликтът бащи-деца. Сп. мен конфликтът е между два типа отношение към света – консервативното, въплътено у Х. Генчо, и идеята за тоталната освободеност от предразсъдъци, въплътена в образа на Д. Либен. Анекдотите, разказани за Д. Л. във втора глава на повестта, го представят като напълно освободен от всякакви предразсъдъци човек. В края на сюжета именно той помага на влюбените да осъществят любовта си.

 

 

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“.В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 

Честит празник и приятно четене на нова или любима книга днес!